Някои хора наричат кученцата от стайно-декоративните породи просто “живи играчки”, кучета “за чантички” или просто “изкуствени” кучета. Въпреки това в миналото към тези кучета отношението е било много по-различно. Някои породи са се считали за смели ловджии, други са били почитани като божества, а трети са имали много по-древни истории от много така наречени “истински” кучета.
Войникът Мусташ (в превод Мустак) бил прославен боец в наполеоновската армия. Началството отбелязвало неговата разбраност, а на обикновените войници им допадало веселият му нрав. Мусташ храбро се хвърлял в сраженията и имал особени заслуги в битката при Остерлиц. За това че спасил пълководното знаме го наградили с боен орден.
Никого не смутил факта, че награденият боец бил пудел. Голям симпатичен пудел, който прекосил с наполеоновият полк половин Европа. Нещо повече – Мусташ е останал не само в историята, но и във френския език. От началото на 19-ти век това е нарицателно за храбри бойци с пищни мустаци.
В наши дни пуделите са често използвани от митничари за издирване на наркотици и оръжия. Обонянието на тези кучета е отлично, умът им е блестящ и не предизвикват паника в тълпата, което позволява престъпниците да не изострят вниманието си при вида на едно мило къдраво куче на гарата или летището. Типичен пример за стайно-декоративна порода.
Колкото и да изглежда странно, в далечно минало пудела е бил ловджийско куче. Предците на пудела били специалисти по ваденето на водолюбиви птици от езерата. А ако се върнем още по-назад пудела бил пастирско куче и радостно гонел овцете из планинските райони на Елада и Мала Азия.
И въобще повечето стайно-декоративни кучета имат славна и много древна история. Да вземем например пекинеза или китайският шпаньол. Никой дори не е пресмятал колко века тези кученца са тичали из императорските градини в Пекин. Те може би и с удоволствие биха се разходили и по други места, но е било забранено да бъдат изнасяни от двореца под страх от смъртно наказание. Никой не е имал право дори да държи пекинезите освен императора. Всичко това, защото жреците обявили тези мили кученца за въплъщение на Буда.
Съществуват две легенди относно това как пекинезите са покорили Европа. Според първата, виновна е Англо-франко-китайската война от 1860 година. Когато англичаните и французите превзели Пекин, императрицата наредила всички пекинези да бъдат убити, за да не попаднат свещените кучета в ръцете на фрнацузите. Но пет кученца все пак оцелели и били пренесени в Англия.
Друга, по-мирна версия гласи, че Английският генерал Дан, след продължителна служба в Китай през 1860 година, прибирайки се към родината си помолил китайксата императрица да му разреши да подари на английската кралица Виктория едно кученце. Императрицата му отказала и генерала без да спори се отправил към пристанището.
Но докато се качвал на кораба към него се приближил непознат, който му връчил в ръцете кошница, с молба да я отвори едва след като излезе в открито море. В кошницата се оказал малък пекинез. Възможно е кралицата да не е могла официално да одобри молбата на генерала, но неофициално да му е дала свещеното си куче.
Втората “вълна” пекинези идва до европа през 1900 година, след потушението на така нареченото боксьорско въстание в Китай. Кучетата започнали да се развъждат в Анлия и Германия, при това с такова старание, че дори им чистели зъбите (в онези години много хора не си чистели зъбите).
В японските храмове някога живяло свещено куче - хин, японски шпаньол джудже (на японски тази дума означава “съкровище”). Произхождението им е забулено в мистерия. Японците считат, че това куче е чисто японска порода.
Китайците пък са убедени, че хиновете са попаднали в Япония от Китай, като част от данъка плащан през 8-ми век. Европейците от своя страна настояват, че хин е произлязъл от европейските кучета. Според тях в средата на този век холандците били занесли в Япония шпаньоли и малтийски булонки, от които японските животновъди извели тази порода.
Китайски хин
Малтийската булонка (мелита, малтезе) се счита за една от най-древните декоративни породи. Първото появяване на кучета приличащи на малтийската булонка Дарвин е отбелязал 6 хил. години до нашата ера. Установено е, че такива кученца са съществували в древните градове в Египет, Рим и Гърция. Възможно е предците на малтезето да са ловили плъхове в крайбрежните пристанищни градове на Средиземноморието.
По-късно станали обект на разкош. Притежанието на малтийска булонка било признак за висок статут на хазяина и свидетелствало за огромното му богатство. За по-нататъшното разпространение на малтийските булонки помогнали кръстоносните походи. Извоювалите победа рицари носели на дамите си бели пухени кученца, които незабавно добивали популярност във всички кралски дворове на средновековна Европа.
С мелитите е свързана една малка географка плетеница. Дългокосместите кученца се развъждали на остров Мелита (на чието име нарекли и породата). А в средата на века е имало два острова с това название. След това единият се превърнал в Меледа, в адриатическо море, а другият – Малта. Разбира се всичко се объркало и започнали да наричат булонките не меледски а малтийски. Въпреки че в Малта ги няма.
Все пак не е изключено и Малта да била първоначалната родина на породата. По онова време Малта е бил високоразвит център на цивилизацията и безусловно в продължение на много векове малтийската булонка е могла да съществува там.
Има също така и френска булонка, въпреки че породата е изведена не от фрнацузи а от италианци. Така че и с двата вида булонки има някакви географски неточности. При френската булонка козината е къдрава и къса, защото идва от кръстоска между мелита и пудел. А мелитата има дълга изправена козина.
Знаменитите в наши дни миниатюрни дребосъчета йоркитата (йоркширските териери) се считат за потомци на уотърсайдският териер. Тези дребни кучета станали известни през 18-19 век в Йоркшир (Великобритания) и били високо ценени от селяните, тъй като добре предпазвали домовете им от гризачи (мишки и плъхове). Сред предците на йоркитата се спрягат и ловджийските скай-териери, клайдесдейл-териери и пейсли-териери.
В 20 век йоркширските териери станали особено популярни след Втората световна война благодарение на знаменитото куче по прякор Смоуки (Smoky). През февруари 1944 година Смоуки била намерена от американски войници, захвърлена в окопи около джунглите на Нова Гвинея. Следващите две години Смоуки прекарва времето със стопанина си Винн, участник в Тихоокеанският театър на военните действия. Преживява поне 150 въздушни атаки и два тайфуна в Окинава.
В промеждутъците между боевете Смоуки научава множество трикове и рзвличала ранените с изпълненията си. По думите на Винн, Смоуки научила повече номера, отколкото което и да било куче за онова време. През 1944 година армейското списание “Янки” нарекло Смоуки “Най-добрит маскот (талисман) за юго-западната част на Тихоокеанският регион”.
Благодарения на навиците си Смоуки е помогнала на военните инженери да построят летището в залива Лингуаен в Лусон, което я превърнало в истински герой. С помощта си за прокарването на кабел през подземна тръба Смоуки спестила използването на 250 работници и 40 бойни самолета.
Смоуки (Smoky)
След войната историята на Винн и Смоуки била публикувана на 7 декември 1945 година във вестника Cleveland Press. След това тя на практика се превърнала в сензация. През следващите 10 годни Винн и Смоуки посещавали Холивуд и различни страни по света за изпълнение на различни номера, в това число и ходене по въже с вързани очи.
Като цяло в чест на Смоуки в САЩ са издигнати шест паметника. Освен това спасителният отряд Yorkshire Terrier National Rescue (YTNR) награждава всяка година с “премия Смоуки” най-отличилите се през годината спасителни кучета.
Пухената топка на крачета или померански шпиц е най-малкият представител от семейството на шпицовете. Породата е получила наименованието си от местността, намираща се между източна Германия и западна Полша, известна като Померания. При това тези кучета били използвани за превоз на товари с шейни и за лов из покрити с лед региони на Арктика.
Те се отличавали с големи размери, теглото им достигало 15 кг. Счита се, че именно от тях померанският шпиц е наследил гъстата си козина.
В началото на 17 век предците на тези кучета били доведени в Померания, където ги използвали за лов но скотове. Славният възход на тези кучета, в качеството им на придворни фаворити започнало в средата на 18 век. По това време шпица-джудже бил вече известен в някои европейски страни.
От началото породата се ползвала с голям успех сред обикновените хора, но по-късно към тях насочили вниманието си и знатните особи и така шпицовете стигнали до дворовете на кралицата. Тогава и започнало намаляването на размера на породата (най-вероятно за удобството да бъдат носени на ръце). За кратък период от време, чрез специален подбор тези кучета станали два-три пъти по-малки от предците си и от 14-15 кг. теглото им се намалило до пет-седем.
11969
